Гласовете си чувам. Други гласове, същата глава

Гласове в главата. Всички ги имаме. Не всеки си признава, но те са там. Дори когато съм сам, сме твърде много! Вероятно защото тогава чувам и такива, които по принцип се опитвам да заглуша… Кой говори в главата ми? Чий глас кънти в празната ми кратуна – на желанието, на съвестта, подсъзнанието, Доброто и Злото, Мозък някакъв, сърцето ли чувам, дробчетата? (Но, млъкни, сърце – ти си просто карантия!, както беше казал някой) Не съм сигурен. Може би всички те говорят – различни гласове чувам, различни мнения и гледни точки. Всички мои гледни точки… Дори и те ми идват в повече понякога…

Кратък пример за един от най-честите спорове там някъде между ушите ми:

- Не! Мълчи! Не изцепвай простотии! Не пак! Дръж се възпитано, не бъди саркастичен и не задавай гадни въпроси! Не се подигравай на хората! Без ирония! (и без това само ти си я разбираш…)
- Защо пък не?!

Предполагам и вие се чувствате свързани с миналото си, с корените си. Аз тази връзка най-силно я чувствам, когато се храня – след като заситя глада си, хапвам още малко и още малко – ей така, за кеф – и един глас се появява в главата ми някъде отдалеко и ми казва: „Я си хапни още – нищо не си изял, гладен ходиш. А и сякаш си отслабнал. Хапни!“ Именно: Гласът на баба ми, знам! Дори когато не е до мен, ме кара да ям още!

Иначе, поне засега, гласовете не вървят едновременно – възпитано се изчакват и всеки казва тези толкова важни неща, които внасят известен смисъл в скромния ми живот: „Лелеееее, глей к‘ви крака! Не, не тези! Но и те стават… И как го въртиии … Наперено върви… оф – бг рап… бг рап?! … Мммм, мирише на сандвичи … Я, книги! 30 лева?!?!?! Ха-ха, ненормалници! … Ооо, яки рози, готин часовник, странни обувки и Иииии мацката ми се усмихна!! … Кой беше Ямамото? … Колко ли е часът? се тая – мързи ме да си погледна часовника – трябва да си вдигам ръката, да си местя погледа … сладко куче („Здрасти, куче!“) … Опп, дупка! Ух, какъв съм подвижен и ловък! Много съм як! Много съм готин! … Оф, банички … Тази е симпатична… и к‘во колие е отпрала… АУ, това беше дирек… дано ми няма нищо, че не ми се става герой на Стивън Кинг … Трамвааай! Ха-хааа – внимавам! – досега само два пъти щеше да ме отнесе трамвай – единият ми свирна, а преди това една приятелка ме беше издърпала пред друг („Да си жива и здрава, Иве – не съм го забравил!“) Кучето, мацката и велосипедистът, дето щяха да ме отнесат днес, не могат да се сравняват с трамвай ... Май съм гладен … Хм, я да видим къде отиват тези приятни крака с тази симпатична пола – подозирам, че ще има там храна …“